реклама
Сергей не дойде дори да посети баща си…
Когато старият баща на Сергей се разболя, Сергей го прати в дом за стари хора и спря да го посещава. Старецът плачеше и се молеше, но напразно…
Седя в празната селска къща на баща ми. Баща ми почина преди два дни. Погребението беше вчера. Аз не отидох. Нямах сили да го направя. А и какво биха казали хората? Имаха пълното право да ме изгонят от гробището. Затова не посмях.
Седя на стара дървена пейка, гледам в ъгъла и си спомням баща ми.
За последен път бях тук преди две години. Доведох татко у дома. Той току-що беше изписан от болницата. Движеше се трудно, гласът му беше тих и слаб. Когато лекарят каза, че баща ми се нуждае от постоянни грижи, трябва да се храни, да се обръща в леглото, да се преоблича, аз си помислих: „Е, това е, край. Няма да се справя.“
По това време живеех в града, работех като инженер в завод. Със съпругата ми имахме едногодишен син. А тук… болен баща, който трябва да се гледа като малко дете.
Разбира се, разбирам, че е трябвало да си взема отпуск или да се пенсионирам и да се грижа за татко. Но тогава едва бях навършил четиридесет години. Каква пенсия? Отпуск – да. Но колко време щеше да продължи?
И тогава реших да пратя баща ми в дом за стари хора. Мислех си, че ще се грижат за него там, ще го лекуват, ще го хранят. И аз ще мога да работя и да издържам семейството си.
Татко беше против. Той плачеше, молеше ме да не го пращам там. Казваше, че е живял целия си живот в тази къща, тук иска да умре. Но аз не го послушах. Мислех си, че ще му е по-добре в дома за стари хора. Че там ще получи грижата, от която се нуждае.
И го заведох.
Помня как плачеше, когато си тръгвах. Как се вкопчи в ръката ми и не искаше да я пусне. И как аз, преодолявайки болката в сърцето си, се отскубнах и си тръгнах.
Отначало посещавах татко всяка седмица. Той ме чакаше. Винаги се радваше да ме види. Питаше за сина ми, за жена ми. Аз му разказвах, показвах снимки.
Но с всеки път ми ставаше все по-трудно да го гледам. Той гаснеше пред очите ми. Ставаше все по-слаб, все по-тъжен. И все по-често питаше кога ще го взема у дома.
И аз обещавах. Обещавах, че скоро, много скоро ще го взема. Че просто трябва да уредя някои неща на работа, да намеря медицинска сестра.
Но лъжех. Лъжех себе си и него. Не исках да го взема у дома. Не исках да се грижа за него. Не исках да виждам как умира.
И спрях да го посещавам. Отначало се оправдавах с работа, с болест на сина ми. После просто спрях да отговарям на обажданията му.
Знам, че татко ме чакаше. Знам, че се надяваше до последно. Но аз не дойдох.
И сега той го няма. А аз седя в празната му къща и не мога да си простя.
Разбирам, че нищо не мога да върна. Че баща ми го няма и никога повече няма да го видя. Но може би, ако разкажа тази история, някой друг ще се замисли. Някой друг няма да направи моята грешка. И няма да остави близките си сами в най-трудния момент от живота им.
Ведь баща ми беше добър човек. Той ме обичаше. Грижеше се за мен, когато бях малък. И аз го предадох. Предадох го в момента, когато той най-много се нуждаеше от мен.
И тази вина ще остане с мен завинаги.
Публикувано от Редакция „СВ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
