реклама
Събудих се точно в два през нощта от странна, почти болезнена жажда. Устата ми беше пресъхнала така, сякаш цял ден бях вървяла под палещо слънце. Навън октомврийската нощ беше тъмна и влажна. Дъждът тихо потропваше по перваза, а вятърът от време на време драскаше прозореца с клоните на дърветата. В апартамента цареше необичайна тишина.
Напипах чехлите си и бавно тръгнах към кухнята. Подът неприятно поскърцваше под краката ми. С възрастта човек започва да чува подобни звуци много по-ясно.
Докато си наливах вода, внезапно чух приглушен глас от стаята на сина ми.
— Мамо… може ли да изгасиш лампата?
Дори не се замислих. Гласът беше прекалено познат. Роден. Уморен.
— Веднага, Сашо…
Отговорих машинално.
Приближих се до вратата на стаята му. Под нея наистина се процеждаше тънка ивица светлина. Странно, помислих си, защото бях сигурна, че преди да легна, всичко беше изгасено.
Без да влизам, протегнах ръка и натиснах ключа в коридора.
Стаята потъна в мрак.
— Благодаря… — чу се тихо отвътре.
Сънливо се усмихнах и се върнах в спалнята.
Но само след няколко секунди цялото ми тяло се напрегна.
Рязко седнах в леглото.
Саша нямаше как да е вкъщи.
Преди три дни беше заминал с приятели на поход в Карелия. Аз самата го изпратих на гарата. Дори спорихме за топлото яке, което отказваше да вземе.
Сърцето ми започна да бие толкова силно, че го чувах в ушите си.
Погледнах телефона. Нямаше съобщения. Нямаше пропуснати обаждания.
Апартаментът отново беше потънал в мъртва тишина.
— Не… просто ми се е сторило… — прошепнах сама на себе си.
Но дълбоко в мен вече се надигаше леден страх.
Бавно излязох от спалнята. Коридорът ми се стори по-дълъг от обикновено. Тъмен. Чужд.
Когато стигнах до стаята на сина си, усетих аромата на неговия парфюм — свеж, леко дървесен. Същият, който му подарих за двадесетия рожден ден.
Ръцете ми започнаха да треперят.
Рязко отворих вратата.
Тъмнина.
Празно легло.
Разхвърляни учебници по бюрото.
Яке на стола.
Нищо необичайно.
Издишах шумно и вече се канех да си тръгна, когато забелязах нещо.
Компютърът беше включен.
Екранът светеше с бледосиня светлина.
А аз отлично помнех, че преди заминаването му всичко беше изключено от контакта.
Приближих се.
На монитора беше отворена стара снимка.
Аз и Саша на морето.
Той беше на около десет години, смееше се и държеше ръката ми.
Но това не беше най-ужасяващото.
В единия ъгъл примигваше прозорец за ново съобщение.
Без име.
Без номер.
Само една фраза:
„Не ме пускай там отново.“
Дъхът ми секна.
Несъзнателно докоснах мишката.
Почти веднага се появи ново съобщение.
„Мамо, студено ми е.“
Точно тогава в коридора се чуха тежки стъпки.
Бавни.
Скърцащи.
Сякаш някой вървеше с мокри обувки по пода.
И тези стъпки се приближаваха към стаята.
Скърцане…
Пауза…
Скърцане…
Сякаш онзи, който вървеше, изобщо не бързаше. Сякаш се наслаждаваше на страха ми.
Замръзнах пред монитора, неспособна да помръдна. Сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че и съседите го чуват.
В главата ми се въртеше само една мисъл:
„Саша е в Карелия. Той не е тук.“
Но тогава кой говореше с мен?
Кой вървеше по коридора?
Рязко се обърнах.
Вратата беше леко открехната. Зад нея — плътна тъмнина.
И тогава ги видях.
Следите.
Мокри отпечатъци от обувки водеха от входната врата право към стаята на сина ми.
Дъхът ми заседна в гърлото.
Следите бяха съвсем пресни.
От тях още се стичаше вода.
— Господи… — прошепнах.
Не бях чула входната врата да се отваря. Не бях чула асансьора. Нищо.
Само гласа на сина ми.
Краката ми омекнаха. Хванах се за ръба на бюрото, за да не падна.
Компютърът тихо изписука.
Ново съобщение.
„Мамо, не излизай в коридора.“
Отдръпнах се от екрана.
Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва държах телефона. Набрах номера на Саша.
Свободно…
Едно…
Две…
Три…
И внезапно връзката прекъсна.
На дисплея се появи:
„Абонатът е извън обхват.“
В същия миг лампите угаснаха.
Навсякъде.
Извиках уплашено.
Тъмнината ме погълна мигновено, като тежко одеяло. Само екранът на компютъра продължаваше да свети със студена синя светлина.
И тогава отново чух гласа.
Съвсем близо.
— Мамо…
Това беше Саша.
Тих. Дрезгав. Изтощен.
Бавно обърнах глава.
На прага стоеше силует.
Висок. Слаб.
С наведена глава.
От дрехите му капеше вода.
Не можех да извикам.
Не можех да помръдна.
— Саша?.. — едва прошепнах.
Фигурата направи крачка напред.
Лицето му оставаше в сянка.
Но видях ръцете му.
Бледи.
Посинели от студ.
Пръстите — ожулени, сякаш се беше катерил по камъни.
— Мамо… страх ме е…
Краката ми се подкосиха.
Това беше гласът на детето ми.
Но едновременно с това нещо вътре в мен крещеше:
„Бягай.“
И точно тогава телефонът в ръката ми завибрира.
Подскочих.
На екрана се изписа:
„Саша“
Истинско обаждане.
С треперещи пръсти приех.
— Мамо! — чу се шумният глас на сина ми. — Тук стана страшна буря! Да не се плашиш, всичко е наред!
Спрях да дишам.
— Саша?.. Къде си?..
— На лагера. Имаше гръмотевици и връзката прекъсваше. Защо звучиш така?
Бавно вдигнах очи към вратата.
Там вече нямаше никого.
Само мокрите следи.
И локвите вода по пода.
— Мамо? Чуваш ли ме? — попита притеснено синът ми.
Не можех да отговоря.
Само гледах как следите бавно изчезват пред очите ми.
Сякаш старият паркет ги поглъщаше.
— Мамо!
— Саша… — прошепнах. — Ти… сигурен ли си, че си в Карелия?
Той нервно се засмя.
— Разбира се. Какво става?
Исках да му разкажа всичко.
За гласа.
За съобщенията.
За фигурата във вратата.
Но внезапно чух шепот зад гърба си.
Съвсем близо.
До самото ми ухо.
— Не му казвай…
Бавно се обърнах.
Екранът на компютъра отново светеше.
Но на снимката от морето вече имаше само едно лице.
Моето.
Мястото, където стоеше Саша, беше празно.
Не помня как приключих разговора.
Помня само треперещите си ръце и шума на дъжда отвън.
Телефонът падна върху леглото.
В стаята отново стана тихо.
Но аз знаех — нещо се беше случило.
И най-страшното тепърва започваше.
Бавно се приближих до компютъра.
На снимката отново бях само аз.
Море.
Слънце.
Усмивка.
И празно пространство до мен.
Макар че преди малко там беше Саша.
Отворих папката със снимките.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва движех мишката.
Следваща снимка.
Следваща.
Следваща.
На всички кадри синът ми липсваше.
Сякаш никога не беше съществувал.
От семейните празници.
От абитуриентския албум.
От пътуванията.
Дори на снимката от родилното до мен лежеше само празно одеяло.
Животински ужас стисна гърдите ми.
— Не… това е невъзможно…
Изведнъж мониторът угасна.
А секунда по-късно стаята се изпълни с миризма на влага и студена речна вода.
Точно тогава си спомних.
Преди три години.
Денят, който се опитвах да забравя.
Тогава със Саша се бяхме скарали жестоко. За първи път ми каза, че ме мрази след смъртта на баща си. Крещеше, че го задушавам, че контролирам живота му.
А аз… аз му казах нещо ужасно.
— Понякога си мисля, че без теб щеше да ми е по-лесно.
Той излезе от дома посред нощ.
Навън валеше проливно.
Два часа по-късно ми се обадиха от полицията.
Саша беше паднал от мост в реката.
Тялото му откриха едва след седмица.
Притиснах ръка към устата си.
Сълзите сами потекоха.
Не.
Не.
Това не можеше да е истина.
Защото през последните три години аз живеех с него.
Приготвях му закуска.
Прах дрехите му.
Изпращах го към университета.
Говорехме всяка вечер.
Чувах смеха му.
Прегръщах го.
Живеех със собствения си син.
И едва сега започвах да осъзнавам ужасяващата истина.
След смъртта му просто не бях успяла да приема реалността.
Съзнанието ми беше създало Саша отново.
Създадало беше живот, в който той още е до мен.
Психиката ми ме беше спасила от пълното рухване.
Телефонът отново завибрира.
Съобщение.
От Саша.
„Мамо, вече си спомни.“
Бавно се свлякох на пода.
Сълзите ме задушаваха.
— Прости ми… Господи… Сашо, прости ми…
В кухнята тихо изскърца стол.
Вдигнах глава.
На прага стоеше той.
Този път виждах лицето му.
Бледо.
Изтощено.
Но спокойно.
Моето момче.
Такъв, какъвто беше преди смъртта си.
Гледаше ме без омраза.
Само с тъга.
— Мамо… — каза тихо той. — Не си виновна.
Разридах се.
— Аз те прогоних… аз казах тези думи…
Той се приближи бавно.
— Ти беше сломена след смъртта на татко. А аз бях твърде млад, за да го разбера.
Сълзите не спираха.
— Защо дойде?..
Той тъжно се усмихна.
— Защото още не ме беше пуснала да си тръгна.
В стаята стана по-топло.
Дъждът навън започна да стихва.
А после той каза думите, които никога няма да забравя:
— Мамо… изгаси лампата. И ме пусни.
Затворих очи.
И за първи път от три години заплаках истински.
Не от страх.
А от загубата.
Когато отново отворих очи, стаята беше празна.
Навън вече се зазоряваше.
И за първи път от много време в апартамента нямаше усещане за нечие присъствие.
Само тишина.
Истинска.
Жива.
Тази история е вдъхновена от художествени и психологически сюжети и е преразказана с литературна цел. Имената, образите и ситуациите са адаптирани и променени. Всякакви прилики с реални лица или събития са случайни.
Публикувано от Редакция „СВ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
