реклама
Излязох на балкона рано сутринта почти на автопилот – да отворя прозореца, да поема въздух, да се събудя.
И тогава погледът ми сякаш се закачи в стената.
Там имаше нещо.
Нещо, което се движеше вътре в нея.
В първия момент не разбрах какво виждам, но тялото ми реагира по-бързо от ума. Вълна от истински, първичен страх ме заля – онзи, който стяга гърдите и кара сърцето да тупти в ушите.
Движението беше бавно и странно, сякаш стената криеше собствен живот. Първата мисъл беше сянка. После – змия. Ръцете ми се изпотиха, дишането ми стана накъсано, а краката сякаш се вкамениха. Стоях неподвижно и гледах, без дори да мигам.
Колкото повече се взирах, толкова по-ясно ставаше, че това не е змия. Движенията не бяха плавни, а резки, накъсани, почти безпомощни. Сякаш нещо се опитваше да пълзи напред вътре в стената, но тънката му опашка оставаше отвън.
В ума ми проблесна абсурдната мисъл, че е огромно същество с тънка опашка.
Страхът се смеси с отвращение и силна тревога. Имах усещането, че съм видяла нещо, което не е трябвало да виждам. Искаше ми се едновременно да изкрещя и просто да си тръгна, да забравя, че това изобщо се е случило.
С треперещи крака се приближих.
Тогава осъзнах истината – съществото беше заседнало в тясна пукнатина на стената. Нито напред, нито назад.
Публикувано от Редакция „СВ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
