Част 2: Човекът от гората

Клоните се разтвориха.

Първо се появи тъмно яке.

После широка фигура.

После лице, набраздено от белези и полускрито в сянката на стария вълнен калпак.

Мъжът не вървеше бързо.

Не бързаше.

Но с всяка крачка към къщата двамата бегълци отстъпваха назад.

Беше висок, широкоплещест и носеше на гърба си тежка дървена раница. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — дълъг овчарски гег. До него вървеше огромно каракачанско куче с гъста черна козина.

Кучето не лаеше.

Това беше по-страшно.

Гледаше мъжете неподвижно, с глава леко наведена и напрегнати мускули.

Единият беглец, по-ниският, направи крачка назад.

— Какво зяпаш? — извика той, но гласът му не звучеше уверено.

Мъжът от гората не отговори веднага.

Спря на няколко метра от верандата.

Погледна възрастната жена.

— Добре ли си, бабо Райно?

Жената изправи гръб.

— Добре съм, Христо.

Само това.

Но тонът ѝ беше достатъчен, за да покаже, че този мъж не е случаен минувач.

По-високият беглец се опита да се усмихне.

— Нищо не е станало. Просто питахме жената дали може да ни помогне.

Христо погледна към счупената саксия до стъпалата.

После към бастуна на баба Райна.

После към мъжете.

— Така ли питате за помощ?

— Тя се подхлъзна — каза другият.

Баба Райна изсумтя.

— Аз съм на седемдесет и осем, момче. Подхлъзвала съм се достатъчно пъти, за да знам разликата между хлъзгав камък и чужда ръка.

Кучето изръмжа ниско.

Двамата мъже се спогледаха.

Христо направи още една крачка напред.

— Сега ще тръгнете по пътеката надолу. Ще вървите, докато стигнете до асфалта. Там ще седнете и ще чакате.

— И ако не го направим? — попита по-високият.

Христо не повиши тон.

— Тогава Буря ще ви обясни.

Кучето издаде глух звук.

Бегълците пребледняха.

Не защото кучето беше направило нещо.

А защото вече разбираха, че няма да е нужно.

Гората беше огромна.

Нощта падаше.

Бяха мокри, гладни и без посока.

А пред тях стоеше мъж, който очевидно познаваше всяка пътека, всеки дол и всяка скала.

По-ниският беглец пръв обърна гръб.

— Хайде — каза на другия. — Не си струва.

По-високият още няколко секунди гледаше Христо.

После плю встрани.

— Няма да забравим това.

Христо не трепна.

— Аз ще забравя лицата ви. Но планината няма.

Това беше последното, което им каза.

Двамата се отдалечиха бързо по пътеката.

Първо вървяха.

После почти затичаха.

Когато вече не се виждаха, Буря излая веднъж.

Кратко.

Решително.

Баба Райна седна на пейката до верандата.

Ръцете ѝ трепереха.

Христо остави раницата си на земята.

— Удариха ли те?

— Само ме бутнаха. Нищо ми няма.

— Ще видим.

— Не се дръж като доктор. Достатъчно старец съм, за да знам кога ме боли.

Христо се усмихна едва забележимо.

— Достатъчно си инат, за да не признаеш и когато те боли.

Тя го погледна.

— Ти какво правиш тук? Нали каза, че ще останеш горе при кошарата до понеделник?

— Слязох за сол и лекарства за кучето. Видях следи по пътеката. Не бяха на ловци.

— И си решил да провериш?

— Да.

Тя въздъхна.

— Добре че си дошъл.

Христо не отговори.

Само погледна към гората.

Някъде в далечината се чу сирена.

После още една.

Баба Райна

Баба Райна живееше сама край тази къща от трийсет и шест години.

Къщата беше на края на малка махала над Троян, където някога имаше осем семейства. С времето хората се изнесоха — някои в града, други в чужбина, трети просто си отидоха.

Останаха няколко празни къщи, бурени по дворовете и един стар кладенец, който вече почти никой не използваше.

Но баба Райна не искаше да напуска.

Тук беше родена.

Тук беше отгледала дъщеря си.

Тук беше погребала мъжа си Никола.

Тук беше чакала писма от сина си, който беше заминал за Испания и после останал там.

Хората в Троян ѝ казваха да се премести при роднини.

— Какво ще правиш сама там горе? — питаха.

А тя винаги отговаряше:

— Ако си тръгна, къщата ще остане сама.

Никой не разбираше напълно какво означава това.

Само Христо разбираше.

Той беше внукът на най-добрата ѝ приятелка. Майка му беше починала млада, а баща му почти не се задържаше на едно място. Христо беше израснал между Троян и планината.

Като дете често идваше в къщата на Райна.

Тя му даваше филии с лютеница.

Учеше го как да цепи дърва, без да си отреже пръстите.

Караше го да мие калта от обувките си, преди да влезе.

Когато стана на шестнайсет и започна да бяга с лоши момчета от града, тя беше единствената, която го хвана за ухото и каза:

— Може да нямаш майка, Христо, но не значи, че нямаш кой да ти каже кога вървиш към пропаст.

Той тогава се ядоса.

Не идва при нея почти година.

После една зима се върна.

Беше пораснал.

Мълчалив.

С белег над веждата.

И каза:

— Има ли още лютеница?

Тя не попита откъде е белегът.

Само му сложи филия.

Оттогава Христо я наглеждаше.

Не всеки ден.

Не така, че тя да се почувства безпомощна.

Но идваше.

Носеше дърва.

Поправяше покрива.

Косеше тревата.

Водеше Буря да спи в двора, когато вълците слизаха ниско през зимата.

И тази вечер беше дошъл точно навреме.

Гласът по радиото

След като бегълците изчезнаха по пътеката, Христо влезе в къщата.

Баба Райна го последва бавно.

Той включи старото радио на шкафа.

Шумът на станциите изпълни стаята.

После се чу глас:

„Полицията издирва двама избягали от затворническо общежитие мъже. Жителите на районите Троян, Априлци и близките села са призовани да не се опитват да ги задържат сами и незабавно да сигнализират на телефон 112 при забелязване на подозрителни лица…“

Христо погледна Райна.

— Ще се обадим.

— Вече сигурно са далеч.

— Може да не са.

Той извади телефона си.

Сигналът беше слаб, но имаше.

Описа двамата мъже.

Посоката, в която бяха тръгнали.

Каза, че баба Райна е била бутната, но няма сериозни наранявания.

Операторът го помоли да остане на място.

— Ще изпратят патрул — каза Христо, когато затвори.

— И как ще стигне патрулът по този път? — попита Райна. — С крила?

— Ще стигне.

— Ще видим.

Тя сложи чайник на печката.

Ръцете ѝ още трепереха, но тя не искаше той да забележи.

Христо забеляза.

Винаги забелязваше.

— Седни — каза той.

— Не ми нареждай в моята къща.

— Не ти нареждам. Моля те.

Тя седна.

Той извади малка аптечка от раницата си.

Почисти ожулването на лакътя ѝ.

— Няма нужда — мърмореше тя. — По-тежки неща съм преживяла.

— Знам.

— Тези двамата бяха гладни. Видях го по очите им.

— Гладът не оправдава това, което направиха.

— Не ги оправдавам. Казвам, че страхът и гладът правят хората глупави.

Христо завърза малка превръзка.

— Те и преди това не са били особено умни.

Баба Райна се усмихна леко.

После погледът ѝ стана сериозен.

— Христо, те няма да се върнат, нали?

Той се поколеба.

— Не мисля.

— Не мислиш или знаеш?

Той погледна към вратата.

— Буря ще усети, ако тръгнат насам.

Кучето лежеше до прага.

Главата му беше върху лапите, но ушите му стояха изправени.

Двамата бегълци

Бегълците се казваха Борис и Милко.

Борис беше по-високият.

На трийсет и седем, с широки рамене, бръсната глава и лице, което изглеждаше по-старо от годините му.

Милко беше на двайсет и девет.

По-нисък, по-бърз и по-нервен.

Бяха се запознали в затворническото общежитие край Ловеч, където и двамата изтърпяваха присъди за кражби и нападения.

Не бяха приятели.

Не в истинския смисъл.

В затвора приятелството често е просто временен договор между двама души, които имат нужда един от друг.

Борис беше измислил бягството.

Милко беше познавал слабата част от оградата.

Планът им изглеждаше лесен, докато бяха зад стените.

Да прескочат.

Да стигнат до гората.

Да изчакат.

Да намерят кола.

Да стигнат до границата.

Но след първата нощ в мократа гора планът започна да се разпада.

Нямаха карта.

Нямаха сухи дрехи.

Нямаха храна.

Борис беше изгубил телефона си, когато прескачаше оградата.

Милко имаше само малко фенерче, което вече почти не светеше.

А сега зад тях беше останала къщата на старата жена и огромното куче.

— Трябваше да я удариш по-силно — каза Борис, докато вървяха надолу по пътеката.

Милко го погледна ужасено.

— Какво говориш?

— Говоря, че сега ще се обади в полицията.

— Ти каза, че ще вземем ключове и ще си тръгнем. Не каза, че ще…

— Млъкни.

Милко се огледа.

Гората около тях беше тъмна.

Нямаше луна.

Дърветата изглеждаха като черни стени.

— Този човек… кой беше?

— Откъде да знам?

— Не беше обикновен пастир.

— Беше някакъв селски глупак с куче.

— Не изглеждаше като глупак.

Борис го сграбчи за яката.

— Ти ще спреш ли да трепериш?

Милко не отговори.

Борис го пусна.

И двамата продължиха.

Но вече не търсеха кола.

Не търсеха храна.

Търсеха място, където да се скрият от човека с кучето.

Следите в снега

През нощта заваля слаб сняг.

Не беше достатъчно, за да покрие гората.

Но беше достатъчно, за да остави ясни следи.

Христо излезе от къщата малко след като баба Райна заспа.

Не беше решил да преследва бегълците.

Поне така си казваше.

Искаше само да види накъде са тръгнали.

Да прецени дали има опасност да се върнат.

Буря вървеше пред него.

Носът му беше близо до земята.

Кучето познаваше миризмата на страх.

Познаваше миризмата на чужди хора.

Познаваше и миризмата на хора, които не вървят по пътека, а бягат от нещо.

Следите водеха надолу.

Към стария дърварски път.

Христо спря.

Знаеше този път.

След около два километра стигаше до малко изоставено стопанство.

Преди години там имаше обор и склад за дървен материал.

Сега беше празно.

Точно мястото, където двама уплашени мъже биха решили да се скрият.

Той се обади на полицията отново.

— Мисля, че знам къде може да са.

Операторът го предупреди да не се приближава.

Христо каза, че няма.

После затвори.

И тръгна към пътя.

Не защото искаше да бъде герой.

Не беше герой.

Преди години беше правил глупости, от които още се срамуваше.

Беше се бил.

Беше пил.

Беше мислел, че силата е да не се страхуваш от никого.

После животът го беше научил, че истинската сила е да не позволиш на страхът да направлява ръцете ти.

А баба Райна му беше дала причина да научи това.

Не можеше да стои вкъщи, докато двама мъже се крият близо до нейната къща.

Старото стопанство

Борис и Милко стигнаха до стопанството малко преди полунощ.

Сградата беше полуразрушена.

Покривът на единия край липсваше.

Вратите висяха на ръждясали панти.

Но вътре беше сухо.

Имаше стари палети, празни чували и останки от метална печка.

— Ще останем тук до сутринта — каза Борис.

— А после?

— После ще измислим.

— Полицията сигурно вече ни търси навсякъде.

— Знам.

— А ако онзи човек…

— Ще млъкнеш ли?

Милко седна на един палет.

Ръцете му трепереха.

— Не трябваше да бягаме.

Борис го погледна.

— Сега ли го разбра?

— Мислех, че ще е различно.

— Какво точно мислеше? Че ще излезем и някой ще ни даде ключове за кола, пари и билети за море?

— Не знам.

— Точно това е проблемът. Ти никога не знаеш.

Милко наведе глава.

— Аз не исках да удрям жената.

— Не я удари.

— Но можеше да падне.

— Не падна.

— А ако беше?

Борис се приближи.

— Ако продължиш да говориш така, ще те оставя тук сам.

Милко вдигна очи.

— Не можеш.

— Гледай ме.

Тишината между тях стана тежка.

Тогава отвън се чу шум.

Не силен.

Само стъпки върху снега.

Двамата замръзнаха.

Борис посегна към парчето метална тръба, което беше намерил по-рано.

Милко се притисна до стената.

Шумът спря.

После се чу глухо ръмжене.

Милко пребледня.

— Кучето.

Борис стискаше тръбата.

— Може да е друго куче.

— Няма друго куче.

Ръмженето се чу пак.

По-близо.

После глас:

— Излезте.

Борис не отговори.

Гласът беше спокоен.

— Полицията е на път. Не е нужно да правите това по-трудно.

— Махай се! — извика Борис.

— Няма да вляза.

— Тогава защо си тук?

— Защото тази вечер видях какво направихте на една жена, която не може да се защити сама.

— Тя си е добре.

— Добре е, защото не падна. Не защото вие сте били милостиви.

Борис излезе до входа.

Христо стоеше на няколко метра.

До него беше Буря.

В далечината през дърветата вече се виждаше слабата светлина на фарове.

Борис се усмихна презрително.

— Мислиш, че ще ни задържиш?

Христо поклати глава.

— Не. Мисля, че вие сами сте се задържали достатъчно дълго.

— Имаш ли представа кои сме?

— Нямам. И не ме интересува.

Борис пристъпи напред с тръбата.

Буря веднага се изправи.

Не скочи.

Не се хвърли.

Само застана между Христо и Борис.

Това беше достатъчно.

Борис се поколеба.

В този миг от другата страна на дърветата се чуха гласове.

— Полиция! Не мърдайте!

Светлини осветиха двора на старото стопанство.

Милко излезе пръв.

Вдигна ръце.

— Предавам се! — извика. — Не искам повече!

Борис го погледна с омраза.

После се обърна към гората.

За секунда изглеждаше, че ще побегне.

Но снегът, тъмнината, кучето и светлините го спряха.

Той хвърли тръбата.

Вдигна ръце.

Всичко приключи за по-малко от минута.

Свидетелството на баба Райна

На следващата сутрин полицай дойде в къщата на баба Райна.

Беше млад мъж на име инспектор Добрев.

Седна на масата с тефтер в ръка.

Баба Райна му разказа всичко.

Не украсяваше.

Не преувеличаваше.

Каза, че двамата мъже са искали пари и ключове.

Каза, че са се опитали да влязат.

Каза, че единият я е бутнал.

Каза, че Христо е дошъл навреме.

Инспекторът записваше.

После попита:

— Познавате ли Христо Петров?

— Откакто беше малък.

— Той сам ли тръгна след тях?

Баба Райна погледна към прозореца.

Христо цепеше дърва в двора.

Буря лежеше до него.

— Не знам — каза тя. — Той дойде, защото беше видял следи. После се обади на вас.

Инспекторът кимна.

— Добре.

Когато си тръгна, Райна излезе на верандата.

— Христо!

Той се обърна.

— Какво има?

— Ти ходи ли до стопанството?

Той сложи брадвата настрани.

— Да.

— Обеща ли ми, че няма да правиш глупости?

— Не помня да съм обещавал точно това.

— Христо!

Той се усмихна.

— Не направих нищо. Само стоях.

— Понякога и това е достатъчно, за да се случи нещо лошо.

Усмивката му изчезна.

Той погледна Буря.

— Знам.

Баба Райна седна на пейката.

— Не искам да станеш човек, който решава всичко с юмруци, само защото може.

— Не съм.

— Не казах, че си. Казах, че не искам да станеш.

Христо кимна.

После донесе дърва до вратата.

— Ще остана тук още няколко дни.

— Не е нужно.

— Знам.

— И не си ми пазач.

— Знам и това.

Тя го погледна.

— Тогава защо?

Христо се замисли.

— Защото някой навремето ми даде филия с лютеница, когато никой друг не искаше да ме види.

Баба Райна се усмихна.

— Лютеницата е голяма работа.

— Най-голямата.

Писмото от сина

След случилото се синът на баба Райна, Петър, се обади от Испания.

Беше чул от братовчедка си.

— Мамо, как можа да живееш сама там след това?

— Как след какво?

— След като двама престъпници са били в двора ти!

— Е, бяха. После си тръгнаха.

— Ти не разбираш. Можеше да ти се случи нещо.

— Случи се. Бутнаха ме. Имам ожулен лакът.

— Мамо, не се шегувай.

— Не се шегувам. Но и няма да седя и да треперя до края на живота си.

Петър замълча.

— Ще дойда — каза накрая.

— Не е нужно.

— Ще дойда.

— Ти имаш работа.

— Имам и майка.

Баба Райна не каза нищо.

Само гледаше през прозореца.

След няколко дни Петър наистина дойде.

Беше по-слаб, отколкото го помнеше. Косата му беше посивяла. Носеше чуждестранни дрехи и говореше малко по-бавно.

Когато я видя на верандата, не каза „Как си?“.

Просто я прегърна.

Силно.

Баба Райна първо се стегна.

После постави ръце на гърба му.

— Ето, значи си спомнил пътя.

— Не съм го забравял.

— Просто си избрал да не го минаваш.

Той се отдръпна.

Очите му бяха влажни.

— Права си.

Влязоха вътре.

Христо беше в кухнята и миеше чинии.

Петър го погледна.

— Ти ли си Христо?

— Аз съм.

— Благодаря ти.

Христо кимна.

— Няма за какво.

— Има.

— Няма.

Петър се усмихна.

— Мама винаги е казвала, че ти си инат.

— Тя е по-голям инат.

Баба Райна извика от хола:

— Чувам ви!

И за първи път от много време къщата се изпълни със смях.

Къщата не остава сама

Месеци по-късно пролетта дойде в Троянския Балкан.

Снегът се стопи.

Пътеките станаха кални.

Дърветата се раззелени.

Баба Райна все още живееше в къщата си.

Но вече не беше сама по същия начин.

Петър идваше по-често.

Не беше напуснал Испания завинаги, но започна да прекарва по няколко месеца в България.

Донесе нова печка.

Поправи оградата.

Смени прозорците.

Христо построи малък навес за дърва.

Буря продължаваше да спи до верандата.

А баба Райна продължаваше да прави лютеница.

Една неделя всички седяха в двора.

Петър режеше дърва.

Христо поправяше пейката.

Буря гонеше кокошките, макар че Райна му се караше.

— Остави ги, безобразник такъв!

Кучето махаше с опашка и се правеше, че не разбира.

Баба Райна седеше на верандата със своя бастун.

Погледна към гората.

Същата гора, от която онази вечер бяха излезли двама уплашени и опасни мъже.

После погледна към Христо.

Към сина си.

Към кучето.

Към къщата, която отказваше да остави сама.

И каза тихо:

— Понякога човек мисли, че най-страшното нещо е някой да се появи от гората.

Петър я погледна.

— А кое е по-страшно?

Тя се усмихна.

— Да няма кой да дойде от нея, когато имаш нужда.