реклама
На сватбата на сина ми отидох в грешното село и станах кум по погрешка.
Това не е виц, това е документален филм с участие на една Лада, два оркестъра и три тъщи.
1. Последният ергенски ден на бай Кольо (в неговата глава)
Казвам се Кольо, на 64 съм, имам една жена, един син и една Лада, която е по-стара от брака ми, но още държи повече от нас двамата.
Жена ми – Марийка – обича да казва:
— На теб не ти трябва GPS, ти и на картата се губиш.
Синът ми – Тошко – реши да се жени в Горно Камарци. Не в центъра на света, но според младите „там е по-автентично, по-инстаграмно“.
— Тате, взимаме една къща за гости, двор, зелено, хоро, агнета, всичко както трябва! — обяснява.
— Ние сме се женили и без агнета, пак станахте — мърмори Марийка. — Само да не завали, че тогава ще се снимате в калта.
Сватбата беше в събота.
В петък вечерта, естествено, седнахме „за по едно“, да обсъдим детайлите със сватовете по телефона.
— Кольо, гледай да не закъснееш утре — казва бъдещата сватя. — Кумът идва от чужбина, ще го чакаме.
— Аз ще съм там пръв — удрям се в гърдите. — Няма да ме чака никой!
Марийка ме гледа, както човек гледа обещание на политик.
— Кольо, тръгваш в 10. Сватбата е в 12. Това ти дава два часа да се изгубиш и пак да стигнеш.
— Айде бе, жена, все едно съм вчерашно лапе. Ще пусна GPS-а на телефона и готово.
Тя завъртя очи.
— Ти GPS-а го ползваш да търсиш кръчми, не села.
Сутринта станах, изгладих ризата (Марийка я беше изгладила, аз само я облякох), лъснах обувките, сложих остатъците от коса в порядък и потупах Ладата по капака.
— Айде, стари приятелю, днес ще возим младоженец… на сватбата му.
В багажника – торта, плик с пари, два буркана лютеница „да не ходим с празни ръце“ и едно сако, което ми е голямо от 1997‑ма, но за сватба става.
2. GPS, Камарци и първият фал
Пускам телефона, пиша „Камарци“.
Излизат ми две опции:
Горно Камарци
Долно Камарци
Аз, гений:
„Камарци като Камарци, нали все е там, ще ме заведе.“
Натискам първото, което съм видял: Долно Камарци.
— След 300 метра завийте надясно — казва една женска, която звучи като Марийка, само че без акцент.
— Виж я, и тя ми дава акъл — казвам на глас. — Добре, ще завия.
Карам, карам, след 40 минути стигам до табела „Добре дошли в с. Камарци“. Под нея – малка допълнителна: „Долно“.
„Е, все тая“, мисля си. „Кой ги помни тия географии.“
Пред едно голямо дворно място – балони, ленти, маси, музика. Оркестърът свири „Бяла роза“, а някаква леля вече кърши снага до казана.
— Ето я сватбата! — казвам си. — Всичко е наред, жена ми да мълчи!
Паркирам.
Още на портата ме посрещат хора.
— Кольооо! — викат. — Ей го нашият човек!
„Нашият човек?“ Аз мисля, че съм техният човек, но за момент решавам, че е от ракията във въздуха.
Леля с престилка ми закача китка на ревера.
— Добре дошъл, зетко!
Аз, леко объркан:
— Аз не съм зет, аз съм баща на младоженеца.
— Какъвто и да си, важното е, че донесе дар — смее се тя и взема тортата.
Влизам в двора.
Младоженецът – костюм, прическа, лъснати обувки. Булката – бяла рокля, воал, всичко по учебник.
Приближавам, целувам булката, прегръщам младоженеца.
— Да сте живи и здрави, деца! — казвам от сърце. — Най-голямото щастие е да имаш жена, дето да те навика навреме!
Всички се смеят, някой вика:
— Ей това е слово!
Никой не пита кой съм. Аз не питам кой са.
Славянски манталитет.
3. Кум по заместване
Сядам на масата. Уж „за малко“, докато дойде синът ми да се видим.
Първа ракия – за здраве.
Втора – за младоженците.
Трета – за любовта.
Четвърта – за приятелството.
Пета – за кумовете.
Шеста – защото някой каза „айде още една“.
По едно време забелязвам, че към мен идва млад мъж със сако и микрофон.
— Кольо, ела насам, брат!
— Какъв „брат“ бе, аз съм му баща — мисля си, но ставам.
— Хора! — вика той. — Имаме малък проблем. Кумът още го няма, не знаем дали ще дойде, а ритуалът не може да чака!
Масите започват да роптаят.
— Ей, без кум няма брак!
— Леле, лошо е това, лошо…
Младият с микрофона продължава:
— Обаче Господ си знае работата и ни е пратил Кольо! Наш човек, уважаван, с опит в брака!
Аз се оглеждам да видя кой е този Кольо, дето Господ го е пратил.
— Така че, с ваше разрешение, обявявам бай Кольо за кум на младото семейство!
Аплодисменти, свирки, „горчиво“.
Аз стоя в центъра, с кърпа, която някой ми поставя на рамото.
„Е, какво“, мисля си. „Щом съм дошъл, ще свърша работа.“
Отива попът (съвестно подготвен), женят ги, аз държа свещта, букет, козата – каквото трябва.
После идва речите.
Слагат ме пред микрофона.
— Кажи две думи, куме — казват.
Аз, с шест ракии в душата:
— Скъпо мое детенце — обръщам се към булката. — Не те познавам от малка, ама ти виждам очите. Който има такива очи, може да прави две неща: или да те погледне и да те обича завинаги, или така да те изгледа, че да те прибере в правия път, без да вика.
Всички се смеят.
— А ти, момче — обръщам се към младоженеца, който изобщо не прилича на Тошко, но аз вече толкова съм се развълнувал, че не ми прави впечатление. — Ако някой ден отидеш на ракия с приятели и забравиш да ѝ се обадиш, спомни си, че тук, пред всички, каза „да“. Това „да“ важи и когато си глупав.
Майката на булката бърше сълзи, бащата ми стиска ръката, хората викат „Браво, куме!“.
И точно когато си мисля, че по-хубава сватба не съм виждал, в джоба ми започва да вибрира телефон.
4. „Кольоо, в кое Камарци си, бе?!“
Вадя телефона. „Марийка“.
— Ало?
— Кольоооо! — чу се онзи тон, от който ти замръзват и ракиите в кръвта. — Къде си бе, човек?
— На сватбата съм, Марийке! Кумувах тука!
— На КОЯ сватба, бе, Кольо?
— На нашата! На Тошко!
— Кольо… — този път гласът беше тих, опасно тих. — На Тошко сватбата е в Горно Камарци.
Поглеждам през двора.
На портата табела: „Добре дошли на сватбата в ДОЛНО Камарци“.
Ракията моментално ми изветря.
— Е… то… — започнах.
— Телефона ти показва, че си в Долно, бе, човек! — крещи тя. — Тук попът чака, музиката свири, хората седят, а кумът се мотае в чужда сватба!
— Аз ще дойда! — казвам. — Веднага тръгвам!
Затварям.
Обръщам се към булката и младоженеца от Долно Камарци.
— Деца… — започвам. — Аз май…
— Куме, всичко е наред? — питат.
— Много ви обичам, ама трябва да тръгвам — казвам. — Имам още една сватба.
— Как така още една? — смее се младоженецът.
— Имам си собствен син за женене — признавам. — Аз… как да кажа… обърках Камарците.
Настъпва тишина.
После залата избухва в смях, такъв смях, че чиниите се клатят.
Булката ми хваща ръцете:
— Куме, ти може да си в грешното село, но речта ти беше точна!
— Аз винаги говоря истина — издигам се морално. — Локацията ми куца.
5. Булка в движение
Тъкмо да хукна към Ладата, някой ме дърпа за ръкава.
Булката.
— Куме, чакай.
— Момиче, закъснявам — казвам. — Другият поп може да е по-нервен.
— Знам — усмихва се. — Но трябва да ти кажа нещо.
Поглежда към масата на кума – празна.
— Истинският ни кум не е дошъл.
— Как така не е дошъл?
— Скандал със жена му, любовни драми — маха с ръка. — Наказва ни. Не иска да стои „под един покрив с тая“, както ѝ казва.
— Леле… — изпускам.
— Ти дойде като от небето — казва. — Ако не беше ти, щях да седя тук като наказано дете.
Очите ѝ се насълзяват.
— Знам, че не сме ти истинските младоженци — продължава. — Но ти се държа с мен така, все едно съм ти свое дете.
Това при мен е слабост.
— Момиче… — казвам. — На тия години и чуждите деца ги чувствам свои.
Тя поема дъх.
— Отиди на сватбата на сина си. Но ако можеш… върни се после. Не искам да завърша този ден със спомена, че кумът ни е избягал.
— Аз не бягам, аз само се губя — казвам. — Ще се върна. Обещавам.
6. Втори рунд: Горно Камарци
Качвам се в Ладата, GPS-ът още ми се подиграва:
„Пренасочване… пренасочване…“
— Млъкни бе, жена в телефона — изръмжавам. — Имам си една вкъщи.
На 20‑тата минута виждам табела „Горно Камарци“.
Там – друга сватба.
По-голяма къща, по-скъпи костюми, но същото чувство: музика, хора, шум.
Марийка стои на портата, с ръце на кръста.
— Дойде ли, бе, пътешественико?
— Дойдох… — усмихвам се виновно. — Като в приказката: първо в чуждото царство, после в своето.
Тошко ме вижда и тича към мен.
— Тате! Къде беше? Кумът вече пристигна, попът мърмори…
Обръщам се.
Истинският кум – млад, градски, с костюм за повече отколкото струва Ладата ми.
— Момче — казвам. — Радвам се да се запознаем. Аз съм… резервният кум.
Хората се смеят, но истинският кум е… напрегнат.
— Аз си пристигнах навреме — казва. — GPS‑ът ми работи.
— Моят също — вдигам рамене. — Аз не.
Церемонията започва. Аз съм си просто баща, седя, гледам Тошко и неговата булка. Честно казано, малко ме стяга гърлото.
Попът говори, младите казват „да“, хвърлят се ориз, цветя, обещания.
След ритуала идва време за речите.
Истинският кум излиза първи.
Говори хубаво, но… някак като в презентация.
— Пожелаваме ви успех, развитие, да пътувате по света, да инвестирате в бъдещето си — и т.н.
Всички ръкопляскат учтиво.
После Марийка шепне на младоженците:
— Айде и тате да каже нещо.
— Мамо, тате вече е говорил другаде — мънка Тошко.
— Къде другаде?
— Дълга история — казвам. — Но ако искате, ще ви кажа две думи.
Вземам микрофона.
— Деца… — започвам. — Днес заради вас за пръв път в живота си кумувах на чужда сватба.
Хората прихват.
— Отидох в Долно Камарци по погрешка. Целунах чужда булка, прегърнах чужд младоженец и им пожелах същото, което бих пожелал на вас. После разбрах, че съм объркал селото.
Кратка пауза.
— Защо ви го казвам? Защото бракът е точно това: понякога човек бърка посоката, но ако сърцето му е на мястото, пак казва правилните думи.
Поглеждам булката на Тошко.
— Влязох в грешен двор, но казах „обичайте се“ и им го мислех. Сега съм в правилния двор… и ви го мисля още повече.
Тишина. После – аплодисменти.
Майката на булката бърше очи, Тошко гледа в земята, ама виждам, че му е драго.
7. Куме, куме… на смени
След като мина основната програма, идва време за яденето и пиенето.
В Горно Камарци ме засипват с мезета, от Долно ми звънят:
— Куме, липсваш ни!
Булката от Долно – по телефона:
— Обеща да се върнеш.
Марийка ме чува.
— Коя е това „куме, липсваш ми“?
Вдигам ръце.
— Булката от другата сватба.
— А, супер. Имаш булки по селата вече — мърмори тя, но в очите ѝ има искрица смях.
— Марийке, там истинският кум ги остави. Аз им спасих ритуала.
Тя въздъхва.
— Хайде, върви. Нека и те имат човек. Тук си имаме един кум и една свекърва, стигат.
Към 18:00 се качвам пак в Ладата и „чук-чук-чук“ обратно към Долно Камарци.
Там – сватбата кипи още.
Като ме виждат, оркестърът сменя песента:
— Ето го нашият кум, бе!
Булката тича към мен, прегръща ме.
— Куме, мислех, че няма да се върнеш.
— Обещал съм — казвам. — Аз може да бъркам селата, но обещанията си ги държа.
Останалата вечер я прекарах в танци, наздравици и обяснения „как съм станал кум на два брака в един ден“.
В един момент, за малко да объркам и булките, честно казано. Добре, че роклите им бяха различни.
8. Финал: професионален резервен кум
До края на годината станаха няколко забавни неща.
Първо, двете булки – „нашата“ от Горно и „другата“ от Долно Камарци — се намериха във Facebook.
Едната пуснала снимка с надпис „Нашият любим кум бай Кольо“, другата написала отдолу:
„И нашият!“
Започнали да си пишат. Оказало се, че имаме общи теми: бракове, свекърви, мъже, които понякога „се губят в превода“.
След няколко месеца и двете забременяха, почти по едно и също време.
— Кольо, ще бъдеш кръстник — казаха ми.
— На кое от двете? — питам.
— На двете — отвърнаха.
Едното дете стана Николай, другото – Никол.
„Да има Кольо във всички варианти“ – така казаха.
Оттогава в района започна да се носи славата на „бай Кольо – професионален резервен кум“.
Имаше една сватба, на която истинският кум пак се напил и изчезнал. Дойдоха у нас с кола в 23:00:
— Бай Кольо, извинявай, ама можеш ли да дойдеш за два часа?
Марийка само вдига рамене:
— Вземайте го. По-добре да кумува, отколкото да гледа мача.
Аз вече имам готова реч за всяка ситуация.
— Деца, бракът е като GPS-а: ако не знаеш къде искаш да стигнеш, ще обикаляш между Горно и Долно цял живот. Но ако си държите ръцете, даже и да сгрешите селото, пак ще си е ваша вечер.
Хората се смеят, аз се смея, Марийка се смее най-много, защото знае истината:
Най-голямото чудо не е, че в един ден станах кум на две сватби.
А че жена ми, след 40 години брак, все още вярва, че ако тръгна за Горно Камарци, накрая пак ще се върна при нея, дори и да минa първо през още 20 села.
Публикувано от Редакция „СВ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
